La Canzone Di Marinella - Fabrizio De Andre

" Questa di Marinella la storia vera che scivol nel fiume a primavera ma il vento che la vide cos bella da il fiume la port sopra una stella. Sola senza il ricordo di un dolore,vivevi senza il sogno di un amore ma un re senza corona e senza scorta buss tre volte un giorno alla tua porta. Bianco come la luna il suo cappello come l'amore rosso il suo mantello. Tu lo seguisti senza una ragione come un ragazzo segue l'aquilone. E c'era il sole e avevi gli occhi belli lui ti baci le labbra ed i capelli c'era la luna e avevi gli occhi stanchi lui pose le sue mani sui tuoi fianchi. Furono baci e furono sorrisi poi furono soltanto i fiordalisi che videro con gli occhi delle stelle fremere al vento e ai baci la tua pelle. Dicono poi che mentre ritornavi nel fiume chiss come scivolavi, e lui che non ti volle creder morta buss cent'anni ancora alla tua porta. Questala tua canzone, Marinella, che sei volata in cielo su una stella e come tutte le pi belle cose vivesti solo un giorno come le rose. E come tutte le pi belle cose vivesti solo un giorno come le rose. "

"Тютюн", Димитър Димов

Тя знаеше, че ядрото на отряда се движеше вляво от групата на Мичкин и че долу в равнината сигурно щеше да види мъжа, който сега изпълваше с копнеж цялото й уморено и повехнало същество. Тя знаеше също, че преди сражението нямаше нищо по-студено и по-затворено от този мъж и че на опита й да заприказва, той щеше да отговори с обидна гримаса на досада. Но тя искаше да се бие до него и в това решение намери изход от противоречието, което я измъчваше преди малко. В него се сливаха устремът към звездите и копнежът към живот, идеята, за която се бореше, и любовта, за която мечтаеше. Това решение бе като синтез на всичко, което я бе вълнувало досега, на всичко, което можеше да очаква от съдбата. В него имаше и радост, и тиха печал, и нежност, и страст, и възбуда, и примирение пред смъртта, и надежда за живот... Всички тия чувства се преливаха едно в друго, създаваха някакво чудно усещане, че живее пълно. И тогава й се стори, че никога досега не бе влизала в сражение с по-ясен ум и по-храбво сърце и че никога досега, отивайки към смъртта, стъпките й не са били по-леки под тежестта на автомата и свитъка на окаяното войнишко одеяло, с което се завиваше нощем. Когато слязоха в равнината и видя Динко, тя остави групата си и се затича към него, лека и бърза като в ония дни, когато не бе повехнала четиредесетгодишна жена, а младо момиче, което чакаше любовта.

"Нощем с белите коне", Павел Вежинов

Когато стигна долу, тя седеше край някакво малко поточе, което едва забележимо се провираше между тревата. Водата бе много бистра, на дъното се виждаха бели плоски камъчета, измити от вековете. Криста държеше няколко от тях в шепата си и ги гледаше така, сякаш бе намерила диаманти.
-Ама нали са много хубави! – възкликна тя без никаква превземка – Виж ги! – и му ги показа на дланта си.
-Хубави са – отвърна той без въодушевление.Мозъкът му сякаш се бе размътил от дългото тръскане, коленете му се подгъваха.
-Май че не ти харесаха.
-Ами! – той едва намери сили да се усмихне. – Ще ми ги подариш ли?
Тя сама му ги пъхна в джоба.
-Като ги загубиш – да ме загубиш и мене.
-Не се ли оценяваш малко евтино? – запита той.
-Много скъпо! – каза тя. – Ти не знаеш, тия камъни са вълшебни.
-Все пак рискуваш! Колкото и да са вълшебни, могат да ми омръзнат някой ден.
Криста се засмя.
-Почини си – отвърна тя. – А пък аз ще набера малко цветенца.
-Докато препускахме насам – каза той – като някакви побеснели кентаври, прочетох най-малко двеста надписа – “Късането на цветя забранено!”.
-Нека е забранено. Аз ще си набера няколко.
-Не съм видял жена, която да уважава законите.
-А пък аз не съм видяла мъж, който да е създал свестни закони.
Той седна край поточето, много му се искаше да потопи в тях пламналите си крака. Каквото и да е, но наистина е гражданясал без мярка, трябва май мъничко да потренира. Мъничко, но не наведнъж, утре навярно ще страда от мускулна треска. Докато се излежаваше блажено край поточето, което приятелски шумолеше край него, Криста бродеше из поляната. Тя се навеждаше от време на време над нещо, което той не виждаше. Наистина береше цветя, след малко се появи пред него с пъстро букетче.
-Слушай, дори няма къде да ги скрием... Да ги пъхна ли в джоба си?
-Всички мъже сте ужасно страхливи – каза тя. – Ако се появи пазачът – ще се разправям аз.
Видът й беше доста войнствен. Той си помисли, че на тоя пазач няма да му бъде чак толкова лесно. Криста седна до него и веднага ги пъхна под носа му, за да ги помиришел. Младежът кихна и обърса старателно носа си от жълтите тичинки.
-Аз съм си откъснала по едничко от всеки вид – каза тя. – Искаш ли да ги видиш? Това, червеничкото, е омайниче. Как хубаво са го измислили, нали? Омайниче, омайниче, омайниче! – тя го гледаше и се усмихваше. – Да те омае, да те омае, да те омае.
-Ти омагьосваш ли ме?
-Вече те омагьосах... Това, жълтичкото, е лютиче, искаш ли да го близнеш?А това е незабравчица.
Той я гледаше разочарован.
-Това ли е незабравка?... Ама пък невзрачно цвете!
-Цветенце! – каза тя. – Много е хубаво.
-За теб всичко е хубаво.
-Всичко, което расте, е хубаво... Можеш ли да си представиш свят без цветя?Можеше да си го представи, разбира се, но не посмя да й го каже. Никога през живота си не бе купил стръкче цвете.
-И без трева? – питаше тя.
-Виж – за тревата си права. – отвърна той. – Не е въпросът какво ще пасат кравите, а къде ще се играят футболните мачове.
-Да пукнат тия типове - каза тя, - които използват тревата, за да се ритат по нея. Изобщо не ми разваляй настроениеото. Ето виж – това е иглика. А пък това носи смешното име силиврек...

Все пак

А аз си мислех, че няма други... Много приятна изненада, наистина. И сега цял ден не ми стига да говоря. А когато мине ден без да говоря, ми е тягостно. А е толкова приятно като разбереш, че не всичко е изгубено... толкова..толкова... истинско...
(” ...а хората, с които мога да си говоря свободно за това, съм ти казвала, са по малко от 5.и ако не си говоря с тях, имам чувството, че ще полудея понякога....ако не си говоря с тях, ще се изгубя, ще изгубя себе си, разбираш ли? и аз ще стана една от онези, които не ценят доброто.а не искам.имам нужда от такива разговори- истински, все едно те ми помагат да вдишам...”)
Даа, хубаво ми беше тези дни...ех..Естествено, никога не можеш да бъдеш напълно щастлив.И винаги има едно неприятно чувство, което върви паралелно или веднага след усмивката.
(- „...просто искам да се разбере че всеки има чувства всеки има мечти всеки има думи които не иска да покаже може би защото не знае как или просто защото не иска...”
- „или защото е по-добре да не показва...”)
Хауевър, радвам се, че в крайна сметка, бях подтикната да напиша отново нещо тук. Обичам да усещам прилива на чувствата........