"Тютюн", Димитър Димов

Тя знаеше, че ядрото на отряда се движеше вляво от групата на Мичкин и че долу в равнината сигурно щеше да види мъжа, който сега изпълваше с копнеж цялото й уморено и повехнало същество. Тя знаеше също, че преди сражението нямаше нищо по-студено и по-затворено от този мъж и че на опита й да заприказва, той щеше да отговори с обидна гримаса на досада. Но тя искаше да се бие до него и в това решение намери изход от противоречието, което я измъчваше преди малко. В него се сливаха устремът към звездите и копнежът към живот, идеята, за която се бореше, и любовта, за която мечтаеше. Това решение бе като синтез на всичко, което я бе вълнувало досега, на всичко, което можеше да очаква от съдбата. В него имаше и радост, и тиха печал, и нежност, и страст, и възбуда, и примирение пред смъртта, и надежда за живот... Всички тия чувства се преливаха едно в друго, създаваха някакво чудно усещане, че живее пълно. И тогава й се стори, че никога досега не бе влизала в сражение с по-ясен ум и по-храбво сърце и че никога досега, отивайки към смъртта, стъпките й не са били по-леки под тежестта на автомата и свитъка на окаяното войнишко одеяло, с което се завиваше нощем. Когато слязоха в равнината и видя Динко, тя остави групата си и се затича към него, лека и бърза като в ония дни, когато не бе повехнала четиредесетгодишна жена, а младо момиче, което чакаше любовта.