Когато стигна долу, тя седеше край някакво малко поточе, което едва забележимо се провираше между тревата. Водата бе много бистра, на дъното се виждаха бели плоски камъчета, измити от вековете. Криста държеше няколко от тях в шепата си и ги гледаше така, сякаш бе намерила диаманти.
-Ама нали са много хубави! – възкликна тя без никаква превземка – Виж ги! – и му ги показа на дланта си.
-Хубави са – отвърна той без въодушевление.Мозъкът му сякаш се бе размътил от дългото тръскане, коленете му се подгъваха.
-Май че не ти харесаха.
-Ами! – той едва намери сили да се усмихне. – Ще ми ги подариш ли?
Тя сама му ги пъхна в джоба.
-Като ги загубиш – да ме загубиш и мене.
-Не се ли оценяваш малко евтино? – запита той.
-Много скъпо! – каза тя. – Ти не знаеш, тия камъни са вълшебни.
-Все пак рискуваш! Колкото и да са вълшебни, могат да ми омръзнат някой ден.
Криста се засмя.
-Почини си – отвърна тя. – А пък аз ще набера малко цветенца.
-Докато препускахме насам – каза той – като някакви побеснели кентаври, прочетох най-малко двеста надписа – “Късането на цветя забранено!”.
-Нека е забранено. Аз ще си набера няколко.
-Не съм видял жена, която да уважава законите.
-А пък аз не съм видяла мъж, който да е създал свестни закони.
Той седна край поточето, много му се искаше да потопи в тях пламналите си крака. Каквото и да е, но наистина е гражданясал без мярка, трябва май мъничко да потренира. Мъничко, но не наведнъж, утре навярно ще страда от мускулна треска. Докато се излежаваше блажено край поточето, което приятелски шумолеше край него, Криста бродеше из поляната. Тя се навеждаше от време на време над нещо, което той не виждаше. Наистина береше цветя, след малко се появи пред него с пъстро букетче.
-Слушай, дори няма къде да ги скрием... Да ги пъхна ли в джоба си?
-Всички мъже сте ужасно страхливи – каза тя. – Ако се появи пазачът – ще се разправям аз.
Видът й беше доста войнствен. Той си помисли, че на тоя пазач няма да му бъде чак толкова лесно. Криста седна до него и веднага ги пъхна под носа му, за да ги помиришел. Младежът кихна и обърса старателно носа си от жълтите тичинки.
-Аз съм си откъснала по едничко от всеки вид – каза тя. – Искаш ли да ги видиш? Това, червеничкото, е омайниче. Как хубаво са го измислили, нали? Омайниче, омайниче, омайниче! – тя го гледаше и се усмихваше. – Да те омае, да те омае, да те омае.
-Ти омагьосваш ли ме?
-Вече те омагьосах... Това, жълтичкото, е лютиче, искаш ли да го близнеш?А това е незабравчица.
Той я гледаше разочарован.
-Това ли е незабравка?... Ама пък невзрачно цвете!
-Цветенце! – каза тя. – Много е хубаво.
-За теб всичко е хубаво.
-Всичко, което расте, е хубаво... Можеш ли да си представиш свят без цветя?Можеше да си го представи, разбира се, но не посмя да й го каже. Никога през живота си не бе купил стръкче цвете.
-И без трева? – питаше тя.
-Виж – за тревата си права. – отвърна той. – Не е въпросът какво ще пасат кравите, а къде ще се играят футболните мачове.
-Да пукнат тия типове - каза тя, - които използват тревата, за да се ритат по нея. Изобщо не ми разваляй настроениеото. Ето виж – това е иглика. А пък това носи смешното име силиврек...
